man-icon

Рафа’ил Сантяго

“Ра-фа-ил. Рафа‘ил. Но само Анджей ме нарича така.

Анджей е … майка ми, но отдавна не я наричам така. Не и след като Лирит изчезна. И двамата с нея не познавахме бащите си, но това никога не ни е пречело. Винаги сме били близки, винаги сме били почти едно цяло. Лирит бе тази, която откри Меро – не знам дали той щеше да се покаже пред мен. Тя се грижеше за раните му – за физическите с лековете си, за психическите с думите си.

Когато я отвлякоха, всичко се промени. Домът ми вече не беше дом. Светът вече не беше същият. Аз не бях същият.

Все още живея в Аталанте и наглеждам Меро. Знаех в какво се превръща, но никога не съм можел да го спра. Аз правя това, което винаги съм правел най-добре – рисувам. Последните години бяха добри … ателието ми се намира на една от централните преки във втория Кръг на града.

Търпелив съм. Не обичам да действам прибързано – нещата като че ли винаги се нареждат, ако изчакаш достатъчно дълго. Не обичам да пришпорвам нито събитията, нито хората. Опитвам се да ги разбера … опитвам се да бъда зад тях, дори да не ги подкрепям. Хората са като картините – не можеш да насилиш четката върху платното. Не, оставяш я да се плъзга, оставяш я да се носи така, както тя счита за добре. Тренираното око вижда не натиска на четката, а бледата краска – сянка на боята, отпечатък от съзнанието на художника.

Не си слагам ограничения, не се крия зад етикети – аз съм това, което съм.”

«Назад