book1_poreditsa

Междусъния

Дата на издаване: Юли 2013

Междусъния е първата книга от трилогията “Сенките на Атлантида”.

Прочетете първите 10 глави от “Междусъния” тук

В зората на времето древните атланти, ужасени от силата на Туаой, Огненият камък, го запечатали в саркофаг от кристал. Заключен бил и защитен от заклинания, но излъчвал, казват, странни пулсации, които превръщали и най-силната воля в роб на безгласната му песен …
А саркофагът още е там и търпеливо брои вековете до появата на древна кръв, която да отключи древната му мощ…
В задрямало крайбрежно градче, млада жена е измъчвана от особени чужди сънища. Изпълнен с трудности и лишения, животът й е изковал несломим характер, но нищо не я подготвило за водовъртежа от зловещи събития, в който попада. Екзотичен мрачен свят от древността я завлича в хаос от интриги. Въртоп от събития и нишки я води към път с неясна цел и край, любов без бъдеще и древна мисия.
Нейната защита и прокоба е умението й да бяга през сенките на чуждите съзнания насън.

​Заглавието на романа има отношение с цялата поредица – историята се развива в едно особено измерение, на границата на реалността и няколко стъпки отвъд нея … там, където сън и действителност се сблъскват, за да създадат свят на кошмари и мечти, на реализъм и фантазия.

Интро


- Това е бъдещето ти – не искаш ли да знаеш бъдещето си?
- Да приемeм, че искам – какво ще промени това?
- Може би ще спреш да взимаш грешните решения. Може би ще започнеш да го правиш по-често. И все пак, не те ли гложди любопитство?
- Не вярвам на врачки. Все едно дали гледат на чай или на вътрешности.
- Мога да се обзаложа, че искаш да научиш какво ми казват тези карти, нали? Иначе не би останала толкова дълго край сергията ми.
- Хвана ме. Това, че се застоявам толкова дълго няма нищо общо с факта, че си сграбчила китката ми. Мъжът ми ще е милиардер, ще имаме огромна вила на морския бряг и две прекрасни, очарователни дечица? Мерси, ще пасувам.
- Виждаш ли тази карта? Вале пика.
- Оооо, вълнуващо. Мистериозният тъмен непознат, а?
- Моите карти, съкровище, не показват лицата на хората – надничат в душите им. Съдбата не се интересува дали ще те обвърже с рус или чернокос. Съдбата оплита душите ви.
- Нямам пари.
- Поискала ли съм парите ти? Ще ме изслушаш ли?
- Може би.
- Валето пика символизира млад мъж. С черна душа, черна като опушено стъкло. Виждаш ли асото спатия, надвиснало над него? Този мъж сее смърт и болка, момичето ми. Този мъж е празен. Обърни картата, с лявата ръка.
- И?
- Заобиколена си от мъже. Живееш в мъжки свят, детето ми. Този, отляво. Виждаш ли как светлите карти са се наредили около него, от всяка страна, освен от тази, която го доближава до валето пика?
- Виждам.
- Той ще ти донесе радост в живота. Светлина. Но е свързан с мъжа в черното … и тази връзка носи само мрак. Пази се от мъжа пика, момиче!
- Вале спатия? Защо имаш две валета спатия?
- Да не би да има само един представител на всеки тип хора? Тези двамата са тъмни, но не толкова категорично … единият е ерудиран, богат и интересен … виж как се уравновесяват тъмните пики със светлите кари около него. Бори се с демоните си. А! Асо купа.
- Вкарахме и любовта в играта. Естествено.
- Любов, но любов безусловна. Любов, която няма да оцениш.
- А другата спатия?
- Тя е в мъгла. Не е решена. Виж мрака наоколо, пъплещ пред и зад нея, пики и спатии, и една-единствена десятка каро. Детето ми … внимавай и с този. Или ще го убиеш или ще го измъкнеш от лапите на смъртта. Може би и двете.
- Двата попа?
- Единият е купа. Светъл отвътре … макар и объркан. Може би тази тъмнина ще се разсее, може би ще се задълбочи. Дама спатия до него … съпруга или любовница. Пази се от тази жена, вещица е. Другият поп … той е интересен. Виж, картите около него са все слаби, незначителни … той ще изиграе важна роля в бъдещето ти, но не мога да разбера каква. Той е … също толкова празен, колкото валето пика. Но не толкова тъмен. Някой … някой си играе с него. Марионетка …
- Да, да, да ограничим драмата, а? Да обърна ли последната? Какво?
- Двойна карта. Асото пика се е слепило с асото купа, над мъжа пика. Този, с черната душа. Видиш ли го, малка моя, бягай, колкото краката те държат.
- Ммм?
- Ще ти сервира любов, гарнирана със смърт. Този мъж е Сатаната, детето ми – същински Дявол.

Откъс 1

22.

“When God is gone and the devil takes hold
who will have mercy on your soul?”
Jen Titus – Oh, Death

 

Гласът му се изгуби сред тътена, но знаех, че крещи името ми.
Вдишах, а песъчинките, поети с въздуха, задръстиха дробовете ми. Вкопчих се отчаяно в издатината, толкова силно, че под ноктите ми рукна кръв. В последния момент успях да превърна нечленоразделния писък в поредица от разбираеми звуци.
- Даш!
Този път бе съвсем ясно.
Да, звучеше като скърцане на несмазвана от десетилетие врата, пресипнал и немощен, но определено се различаваше от воя на вятъра. Преглътнах солената вода и сълзите и направих още една крачка нагоре. Мътният силует на върха можеше да е скала или дърво, а гласът – само плод на изтерзаното ми съзнание, но бях длъжна да продължа. Дори да нямаше нищо, дори да имаше само оголен камък под суровата ласка на вятъра.
Ръка улови моята, драскайки кожата с нокти. Нямах време дори да се ужася, а се вкопчих в предложената помощ като удавник за сламка. Оставих го да ме извлече нагоре, стискайки зъби, докато острите камъни раздираха коленете ми. Всичко беше по-добре от отвесната хлъзгава скала.
Метнах се в обятията му в момента, в който ме издърпа до себе си. Ризата му беше подгизнала – от дъжд и кръв – ръцете му трепереха, докато се заключваха зад гърба ми, но дори сред рева на бурята успявах да чуя неравния ритъм на сърцето му.
- Върви след мен! – изкрещя в ухото ми, сграбчвайки ме за китката.
Запрепъвах се след него, босите ми стъпала се хлъзгаха по влажната
скала, дъждовната вода се смесваше с кръвта. Очите ми горяха от солта, а главата ми пулсираше сякаш в черепа ми имаше бомба със закъснител.
Измърмори нещо за заслон, но вятърът заглуши остатъка от думите му. Ръката му бе толкова студена и мокра, че едва успявах да се задържа за нея. Страх бълбукаше в гърдите ми, разпростираше се като плевел към съзнанието ми, обхващаше и поглъщаше всяко кътче от мозъка ми.
Притиснах се в него, търсейки топлината на тялото му. „Заслона” – скалата, увиснала на сантиметри от главите ни – предпазваше донякъде от дъжда, но не можеше да спре студа. Сгушихме се, обгърнахме се с телата си, вкопчили вкочанени пръсти един в друг.
Бурята се развилня няколко часа след като се разделихме с Меро. Първо небето потъмня до оловносиво, а облаците се застелиха над главите ни, още по-гъсти и черни като катран. Нямаше светкавици, единствено глухи тътени, разтърсващи земята. Дъждът постепенно премина в порой, а накрая капките се превърнаха в ледени топчета с размера на детски юмрук. Вятърът гризеше плътта и свистеше злокобно в ушите като вой на гладен лешояд.

Откъс 2


18.

So what if you can see the darkest side of me,
no one will ever change this animal I have become.”

3 Days Grace – Animal I Have Become

 

- Когато дойдат, не ги предизвиквай.
Гласът му стържеше като пирон по ламарина.
- Не викай, не се меси и си дръж езика зад зъбите. Свий се в ъгъла на килията … ако не привлечеш умишлено вниманието им, няма да те закачат.
- Какво …
- Ако ги провокираш по някакъв начин, ще се заемат с теб, след като приключат с мен – обясни кротко. – И, повярвай ми, няма да бъде само бой.
Прехапах си езика и устата ми се изпълни с вкуса на топла кръв.
Облегнах се на стената до него и отпуснах глава върху рамото му. Кожата ми изтръпна и се наелектризира, когато ръката му автоматично се обви около мен. Дланите му бяха студени, по-студени от голия камък зад гърбовете ни, сякаш кръвта му не достигаше до тях.
- Не се чувствам изплашена – признах.
- Все още си в шок. Не осъзнаваш какво се случва.
- Може би – съгласих се покорно. – Ще го осъзная ли в близките часове?
- При повече късмет – не. Някои хора са такива. Не могат да повярват … че това се случва с тях. Не могат да повярват, че всичко ще свърши.
- С теб така ли е?
Искаше ми се да мога да го гледам в очите, докато провеждаме този разговор. Искаше ми се да видя дали в погледа му щеше да се появи страх. Не можеше да приема толкова спокойно нещата, не можеше да приветства собствената си смърт.
- Всички умираме някога – приложи непоклатимата си философия.
- Не ми казвай, че искаш да умреш точно тук.
- Не съм искал да умирам. А мястото не е по-зле от всяко друго.
- Да, но ще си мъртъв заради една непозната, заради нещо, което дори не те засяга! Ще те убият заради мен, само защото се замеси с мен! Не може да не ме мразиш за това …
- Не те мразя. Нито съжалявам за действията си – поколеба се за малко и сърцето ми се смъкна в петите. – Освен това, не сме непознати. Отдавна вече.
Преди да мога да реагирам на думите му, някой издрънча с ключове пред вратата на килията. И двамата се напрегнахме, рамото му се втвърди под главата ми, дишането му стана накъсано и тревожно.
- В ъгъла! – изсъска и ме изблъска встрани.
Поклатих глава.
- Ще те потрошат от бой. В ъгъла!
Нещо пробяга със скърцане по пода, дробовете ми се изпълниха с тежък, застоял въздух. Вратата се отвори, проскимтявайки.
Приличаха на планини – едри, груби и сивкави – но може би така ми се стори заради слабата светлина и бълбукащата паника. Свих се на кълбо и вперих немигащ поглед в двамата мъже.
Единият разби веригите, докато другият вдигна грубо Меро от земята и го изправи срещу стената. Присвих се още по-плътно назад и прехапах устни, за да не проскимтя.
Веригите издрънчаха, когато се удариха в пода. Последваха няколко мига на напрегната тишина, след което юмрукът на единия се заби с глух тътен в нещо. Последва втори удар и нещото поддаде с изпукване. Нечия ръка притискаше врата на Меро към стената. Третият удар ме накара да потръпна. Сякаш вкусвах предстоящата болка, солената кръв по устните, ледената пот и главозамайващото удоволствие, когато юмрукът се удари и потъне в плътта …
Направи му чест, че не извика нито веднъж.
Оставиха го на земята, почти сгърчен в ембрионална поза, потен и окървавен.
Не издаде нито звук, когато се приближих, когато клекнах до него и разтворих ризата му, нито докато късах своята на ивици, за да го превържа. Накиснах парцалите във водата, която бяха донесли – хладка, в ръждясала тенекиена купа и със слаб мирис на застояло. Коремът и гърдите му бяха изпъстрени с лилави и сини петна, лицето му беше по-подуто дори от преди. Кръв се лееше от устата му и спуканите капиляри в носа му.

РЕВЮ I

Ревю на “Междусъния” в Сборище на трубадури

Литературните дебюти винаги предизвикват интерес, особено когато става дума за млад български автор, който е решил да се потопи в дълбоките води на фентъзито. И тук „потопил“ е най-точната дума, защото дебютният роман на Димана Атанасова – „Междусъния“ – е истинско подводно приключение в света на изгубената Атлантида. В центъра на романа, замислен като първа част от трилогия „Сенките на Атлантида“, са младата девойка Даш и нейният мистериозен спътник Меро, между които освен всичко останало се заражда странна любов.

Даш е млада жена от ирландски произход, но началото на книгата я намира в малък град на австралийския остров Пенгуин. Пенгуин е „място, където никога не се случва нищо“, декор на застиналостта и монотонното ежедневие, чието единствено предназначение е да послужи като отправна точка за едно екзотично магическо пътешествие. Много скоро Даш е откъсната от живота си на привидно нормално момиче и е отведена от Меро в сърцето на магическата Атлантида, която е разкъсвана от упадък, династически борби и тъга по отминалото й величие. Всичко това е идеална среда за въшебна авантюра, тя въвлича нищо неподозиращата Даш в древен конфликт, в който й е отредено да изиграе ключова роля.

Атмосферата на романа е плътна, от една страна, заради добрите пластични описания на авторката и разказите на героите, които подобно на пъзел редят историята на подводната страна. От друга, поставянето на действието в този добре познат като символика магически свят автоматично дава на читателя ключ, чрез който той може да доизгражда представите си за Атлантида, използвайки собствените си митологически и културни натрупвания. Водещо за текста на „Междусъния“ е действието и, типично в духа на авантюрния роман, случките и напрегнатите ситуации, в които попадат Даш и Меро, следват една след друга. Диалогът също има ключова роля, като чрез него се извеждат основните характеристики на героите, тяхната душевност и мотивация за една или друга постъпка. Това прави романа лесно четивен и увличащ, но на моменти лишава текста от ритмичност и кара читателя да се задъхва.

Ключови за романа са и мотивите за съня, видението и пророчеството – позиция, заложена още чрез заглавието на книгата и спомагаща за ясно доловимото мистично усещане, на текста. Даш непрестанно е преследвана от сънища, които карат образа й да се сдвоява с тези на различни хора и да съпреживява тяхната съдба. Неяснотата на тези сънища и фактът, че Даш е пришълец в света на антлантите, че не разбира в пълнота устройството му и й се налага да научава всичко в движение, спомага за това текстът да води читателя към неочакван край, като нивото на интригата остава високо през цялото време. Атанасова не е пропуснала и да изгради пълна картина на висшето общество на Атлантида и нейната история, като по този начин е дала епически мизансцен и плътност на художествения свят. Под въпрос може да бъде поставено изграждането на някои от второстепенните персонажи и тяхната роля в сюжета, но това в крайна сметка не успява да навреди на цялостното усещане на текста.

„Междусъния“ е любопитен дебют на наистина млад автор и е ясна заявка за амбиция да се изгради интересен подводен фентъзи епос, който да се затвърди в следващите части на поредицата. Книгата излиза на 12 юли по книжарниците, а премиерата ще бъде на 17.07.2013 г. Повече информация може да бъде намерена на сайта на книгата.

Александър Христов

Източник

РЕВЮ II

Ревю на “Междусъния” от Десислава Желева

”Междусъния” е първата книга от трилогията ”Сенките на Атлантида” и достойно разпалва интереса на читателя. Даш е младо момиче, което живее на практика само, защото баща й напуска семейството преди години, а майка й е алкохоличка, която тялом е около дъщеря си, но духом не. Така, когато стечението на обстоятелствата (без капка случайност) я изпращат в Атландита в компанията на странния и студен Меро, Даш не страда по дома, а се впуска в едно приключение, което ще й коства доста.

Авторката е на 19 години, но въпреки това романът е изграден изключително грамотно литературно. Светът на Атлантида и съществуването на обитателите му са обяснени и обосновани. Нищо не изглежда неестествено и странно. Напротив – историята е плавна, сюжетът е разгърнат постепенно и поетапно, а кулминационните моменти са вълнуващи и непрекалени.

По принцип фентъзи книги рядко привличат погледа ми. Но уверено и искрено препоръчвам ”Междусъния”. И поздравявам Димана Атанасова!

Десислава Желева

Източник

РЕВЮ III

Ревю в Книголандия

От доста време чувам хубави неща за книгата на Димана Атанасова “Междусъния”, но, обичайно за нрава ми, се наканих да я прочета чак когато дойде време да излезе продължението ѝ – “Ремпатия”. Разбира се, че имах едно наум, наскоро едно пожънало световен успех младежко фентъзи ми досади неимоверно (тия дни ще пиша за него), но това младо момиче успя да ме изненада приятно. “Междусъния” си има доста трески за дялане, включая и чисто редакторско-коректорска работа, но основата я има, Димана притежава талант, и дори и в историята да са налице ред очаквани и предвидими елементи (като това проклето разказване от първо лице, от което няма отърване), като цяло книгата е впечатляваща за възрастта ѝ и загатва за голям потенциал.

Накратко, за да не издавам излишно: младото момиче Даш се забърква в поредица от неприятности, от които я спасява тайнствен непознат на име Меро. Вече ви е ясна колко е важна тази любовна линия, няма какво да го увъртам – но ако се абстрахираме поне малко от нея, последвалото им пътуване в потъналата Атлантида е добре изградено. Димана Атанасова изгражда нелош микс от класически елементи – магически защити, разнообразни опасности, антагонистично общество, което малко се отличава от нашето по порядки и коварство, и много приключения, след като героинята се оказва притежателка на заложби, които са важни в древната империя. Допадна ми, че Димана е развила героя Меро с ред мрачни характеристики, изгражда му зловещо минало, чак ми напомни на Логън Деветопръстия на Абъркромби, което си е чист комплимент, да знаете. Младата авторка не спестява и насилието, дето е нужно, дори се разправи изненадващо бързо и брутално с една от героините, чийто статус сякаш ѝ отреждаше централно място в действието – ето такива изненади харесвам и адмирирам. Факт, клишетата, които ще срещнете в още хиляда романа, си ги има, особено в личността на героите, лутанията в отношенията им, както и голямото място, отделено на любовната драма, но не е голям проблем да се игнорират тези типични за годините на авторката залитания.

Историята има приличен завършек с оглед на това, че идва продължение, така че определено мога да кажа едно предпазливо “Браво!” и се надявам и в следващата част, и занапред да видим надграждане на основата, която е “Междусъния”.

Още ревюта за книгата има в “Трабадурите” и “En-teria” (наблегнато е на недостатъците).
P.S. И да си призная, че Димана ме впечатли с това, че в интервю за “Изгубени в прехода” препоръчва “Слепоглед” на Питър Уотс, добрият вкус за фантастика е важен :)

Христо Блажев
Източник

«Назад